Oбщи сведения

Странджа е планина с хилядолетна история, съхранила в земите и в духовните си пространства наследството на  няколко цивилизации.

Най-старите следи от живот в планината - каменни брадви и керамични фрагменти, открити на Ахтополския полуостров, датират от новокаменната и меднокаменната епохи (6 –3 хил. пр. Хр.).

Наричана през вековете Тратонзос, Салмидесос, Монс Астикус, Хемимонт, Парория, по редица причини Странджа остава почти непозната в историко-географско отношение за  античния свят. Повече са данните за Странджанското крайбрежие, което през бронзовата и ранножелязната епохи  се е наричало Салмидесос.

Като крайбрежна планина Странджа е неразривно свързана с водата и морето. Богатите рудни и мраморни находища и гъстите дъбови гори, доставящи изобилен и качествен материал за строеж на кораби, създават среда за развитие на рударство, на  мореплаване и  търговия . Не случайно през 610 г. пр. Хр. на малък полуостров в северна Странджа е основана прочутата древногръцка колония Аполония (дн.гр. Созопол).

Най-старото известно на науката население на Странджа, както и на останалите наши земи, са древните траки. Траките  са множество  племена от индоевропейски произход, които  са се формирали като етнос в средата на второ хилядолетие преди Хр.в земите между Егейско море и Карпатите. Те постоянно воювали помежду си и със съседите си нетраки, което водело до промяна на племенните им територии. Според историците в района на Странджа през различните  столетия на първо хилядолетие преди Хр. са обитавали  древнотракийските племена тини, асти, скирмиади, а малко по на север  мелинофаги и  нипсеи. 

Религиозни вярвания и  мегалитна култура

През ранножелязната епоха (ХІІ – VІ в. пр. Хр.) траките изповядват религиозните си култове на открито, най-често сред скалите. В основата на тези вярвания е почитането на слънчевия бог, вкоренено у тях  още през бронзовата епоха. И до днес тази вяра е съхранена в Странджа – в запазените скални светилища, долмени и жертвеници, в архаичните фолклорни обичаи. Една от най-съществените особености на планината и нейното крайбрежие е присъствието на мегалитната култура. От времето на  траките са останали пръснати из цяла Странджа каменни гробници-светилища, познати с името долмени. Изградени са изцяло от огромни няколкотонни каменни плочи. Учудващо добре оцелели през хилядолетията, за съжаление болшинството  от тях са унищожени през цивилизования  ХХ-и век от иманяри и от невежество. Проучените в Странджа долмени датират от І-во хил. пр. Хр. 

На 3 км югозападно от гр. М. Търново се намира най-известният паметник на древната тракийска култура в Странджа – куполната гробница-светилище в м. „Мишкова нива”. Тя еволюира през вековете от   долмен с крепида и земен насип до монументално светилище-мавзолей. Доизградено през римската епоха (ІІ - ІІІ в. сл. Хр.) с огромни мраморни блокове, то е използвано и  като място за почитане на митичен прародител-херой, и като   храм на бог Аполон-Аулариок.

Държавни образувания и политически промени-античност и средновековие

Към средата на 1-то хилядолетие пр. Хр. планината е обитавана от тракийските племена тини и асти, подвластни на новосъздаденото   Одриско царство.  Траките, населяващи Салмидесос (днес Мидия, Турция) векове наред вдъхват ужас на мореплавателите с жестоките си пиратски набези. Тините пък са сред най-войнствените от всички племена и най-опитни в нощните нападения. Името на нос Тиниада (днес Инеада, Турция) произлиза от племенното им название.

Повече от 60 са проучените останки  от древнотракийски  крепости на територията на Странджа, свидетелстващи за нестихващите междуплеменни вражди, сблъсъци и чужди нашествия през цялото I хил. пр. Xp. Изграждани са с масивни стени от едри ломени камъни без спойка. Такива са “Голямото кале” край с. Младежко, “Градището” до с. Българи, три крепости около с. Бродилово, “Голямото градище” югозападно от Малко Търново, Сливаровското кале  и др. Някои от крепостите са  използвани и през Средновековието.

След разпадането на Одриската държава в последните два века пр. Хр., астите създават тук своя държава – Астейско царство със столица гр. Бизия (днес Визе, Турция )

През 45 г. сл. Хр. Рим окончателно поглъща Астейското царство и включва земите му в новосъздадената римска провинция Тракия. Римското владичество в Странджа е засвидетелствано на стотици места чрез некрополи, пътни станции и антични сгради. В м. „Пропада” голям тракийски некропол уникално съчетава четири различни типа гробници, датирани от ІІ – ІV в. сл. Хр.

През римската епоха в Странджа се развиват в особено големи мащаби рудодобивът и металургията. В м. „Сгуриите” край с. Резово е най-голямото находище у нас на антична шлака (сгур), с обем стотици хиляди тона.

По скалистите брегове на реките Велека и Резовска се намират и руините на редица малки ранновизантийски крепости. Те са част от мащабната отбранителна система от укрепления на римския император Юстиниан Велики (527–565 г. сл. Хр.), изградена срещу аварските и славянските нашествия.

За пръв път Странджа е включена в българската държава през 705 г. при хан Тервел. Век по-рано планината вече е заселена със славяни, смесили се с многобройното оцеляло тракийско население. След 705 г.  в планината вероятно  се заселват и прабългарски военни колонисти за охрана на границата. Според проф. Божидар Димитров странджанското село Българи е основано от техни наследници.

През 971 г., още в началото на покоряването на България, за цели два века Странджа става византийска провинция, но запазва българския си характер.

По време на Второто българско царство непрестанните българо-византийски войни я “прехвърлят” ту във византийски, ту в български ръце. Границата се мести на север или юг от планината, но най-често минава по централното й било. През 1308 г. през странджанските проходи преминават каталаните,  испански наемници на византийска служба, които след бунт опустошават византийската източна Тракия и заедно с турски съюзници нахлуват в Южна България. До разгрома им от българските войски те извършват нечувани жестокости, споменът от които е запазен в народните предания и до днес, 700 години след събитията.

Османско иго

Към 1369 г. турците покоряват цяла източна Тракия и непосредствено след това Странджа заедно с черноморските й градове. От този момент нататък крайбрежието на няколко пъти бива завоювано от тях и по редица причини отново връщано на  Византия до унищожаването й през 1453 г.  През първите векове на робство голяма част от селата в Странджа са “войнишки” – доставят помощни войски на турската армия, други са “дервентджийски” – имат задължение да охраняват планинските проходи. Такива села биват освободени  от някои данъци, а мъжете имали право да носят оръжие - статут, който се запазва чак до началото на ХІХ век. По същото време се създава и правилегированата област Хасекията, включваща 17 села, предимно разположени по Босненското било на планината. В нея мюсюлмани нямали право да се заселват.

В началото на 17 век  започва разпадането на ленно-спахийската система и развитието на чифликчийството в Османската империя. В същото време    мюсюлманското население в Източна Тракия силно оредява  вследствие на непрестанните войни, водени от империята, както и от  честите чумни епидемии.  Това довежда до засилено  търсене на  земеделско население от страна на турските  аги и бейове-чифликчии, което  да обработва обширните им запустяващи земи. Като най-работливи, българите били предпочитани заселници. От  края на 17 и през целия 18 век  Странджа и Източните Родопи са   основен разселнически център за заселване на българския етнос в  плодородните полета на Източна Тракия . Затова през този период изникват български села в цяла Източна Тракия, чак до стените на Цариград.

Изселвания в Русия

За да спаси живота си по време на кърджалийската анархия (1785-1810), странджанското население масово е принудено да търси спасение – към Истанбул и Одрин на юг, или към Созополското пристанище на север, откъдето през 1806 и 1807 г. цяла руска флотилия извозва бежанците до южно руските пристанища. През този период се разиграва   един от  най-трагичните моменти в историята на странджанското население  т.нар. “Караевренска катастрофа” (1803г., с.Близнак), когато кърджалийските орди запалват кулата на местния спахия и в нея изгарят живи няколкостотин човека, в т. ч. множество жени и деца.. Тази трагедия оставя толкова силно впечатление в  народното съзнание, че е пресъздадена в десетки народни песни и предания.

По същото  време в Странджа и околните земи върлуват дружините на войводите  Вълчан и Индже. Още се разказват легенди за несметното богатство на Вълчан войвода, укрито някъде в планинските пещери.

Оказваната въоръжена помощ на русите от страна на българското население  през руско-турската война 1828-29 г. и завръщането  на турците предизвикват нова бежанска вълна, много по-голяма от тази през 1806-7 г. Изселват се цели родове, дори села. Изчислено е, че  за период от около 30 години (1800-1830), броят на изселниците от цяла Югоизточна България, в т.ч. и Странджа,  надхвърля 130 000 души.  И днес в Южна Украйна, Крим и Молдова има десетки села на тракийски бежанци, много от които носят имената на старите си поселища. Един от кварталите на гр. Николаев в Украйна се казва “Тернóвка” - преди 180 години тук се заселват бежанци от гр. Малко Търново. В опразнените български села през следващите десетилетия турската власт заселва мюсюлманско население /мухаджири/, и така част от странджанските села към края на 19 век вече са  изцяло или преобладаващо мюсюлмански-такива са селата Близнак, Евренозово, Младежко, Дингизово/ Моряне/.

Борба за национално освобождение

След Освобождението на България през 1878 г. Берлинският договор връща Странджа  в пределите на Османската империя. Нова изселническа вълна се насочва този път към свободна България, а останалото в Странджа и Източна Тракия население продължава борбата за национална свобода. Под ръководството на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация / ВМОРО/ в цялата планина се създават революционни комитети, навлизат чети, избухват сражения. На 29 юни 1903 г. в м. „Пéтрова нива” ВМОРО взема решение за обявяване на Преображенското въстание. То избухва на 5 август (ден Преображение Господне) в подкрепа на избухналото две седмици по-рано в Македония Илинденско въстание.

Без никакъв шанс за успех срещу смазващото превъзходство на противника и в непосредствена близост до столицата на османската империя, странджанци се жертват, за да подпомогнат въстаналите  в Македония събратя и покажат пред света непримиримостта си към робството. За няколко дни Странджа е освободена. Цели 26 дни трае епичната борба на няколко хиляди зле въоръжени въстаници срещу 40-хилядната редовна турска армия и безчислен башибозук. Заревото на пожарите надвисва над планината – изгорени са над 60 села, хиляди старци, жени и деца са избити или отвлечени. Три-четвърти от населението напуска родния край и намира спасение в България.

Окончателното присъединяване на днешна българска Странджа към Родината става след катастрофалната за България Междусъюзническа война през 1913 г., когато към Царство България са присъединени днешна Царевска и   Малкотърновска общини  -нищожна част  от земите на Странджа и Източна Тракия с преобладаващо дотогава българско население. Останалите зад граница стотици хиляди българи са  насилствено принудени  да напуснат родните си земи и да приемат бежанската орис в свободна България.

Тракийски култов комплекс в м. „Мишкова нива”

Намира се на югоизточния склон на вр. Голямото градище (710 м н.в.), на около 3 км югозападно от град Малко Търново. Комплексът е включвал куполна гробница-светилище, укрепена сграда (Villa Rustika - жилище на обслужващите храма), могилен некропол, античен водопровод, рудник и крепост. Култовата сграда е била и гробница на тракийски племенен вожд-жрец и херой. През V-ІІІ в. пр. Хр. светилището е представлявало долмен с крепида, около който по-късно, през ІІ-ІІІ в. сл. Хр., е доизградено и развито монументалното светилище-мавзолей - място за отдаване почит на митичния прародител-херой, а също и храм на бога-слънце - Аполон. Този храм е играел първостепенна роля в религиозния живот на тракийските племена от цялата планина. Целият комплекс илюстрира прехода от долмен към гробница, културната връзка с Микенския период, а също и процеса на прерастване на долменната архитектура в гробнична. Открит в м. „Мишкова нива” четиристранен мраморен жертвеник говори за старото рударство в този край. Тово свидетелства, че на мястото на днешното  Малко Търново се е намирало средище на римския металодобив в Странджа.

Тракийски некропол и гробници в м. „Пропада”

Намира се на 3 км северозападно от Малко Търново по склона на невисок хълм с около 40 надгробни могили. Разкритият в местността комплекс от четири различни типа гробници и цистови гробове функционира като своеобразен „град на мъртвите” през елинистическата и римската епоха. В изградените от мраморни блокове гробове са открити монети, свидетелстващи за съществуването на “Хароновия обол” – обичай, свързан с плащане за преминаването на мъртвия през подземната река Стикс. Малка бронзова монета (обол) била поставяна под езика на погребвания, за да плати на Харон – лодкаря на подземното царство. Археологическата датировка сочи последната дата на използване на обекта - ІV век от новата ера. Архитектурата на куполната гробница на върха на хълма напълно съответства на датираните V - ІІІ в. пр. Хр. тракийски култови сгради под могилен насип. В периода до ІV в. от н.е. е използвана многократно.

Тракийско скално светилище в м. „Каменска бърчина”

Намира се на 10 км от Малко Търново в посока Царево. Обявено е за природна забележителност. На диалект името означава каменно възвишение. Както в много култури, така и в тракийската цивилизация, камъкът символизира божествената власт, трайното и непреходното. Светилището представлява комплекс от интересни образувания на редки за Странджа конгломератни скали сред впечатляващи панорамни гледки. Една от скалите е с форма на гъба, в чиято основата има тесен процеп, “провирало”, за който се вярва, че успешно пролазилият през него човек по символно-магичен начин се избавя от болести и беди и ще бъде здрав през цялата година. Върху друга скала, на високо, целодневно огрявано от слънцето място, са издълбани “соларни кръгове”, свързвани със слънчевия култ и бог Аполон. Кръгли жертвеници, издълбани почти навсякъде по скалите, са били използвани за приготвяне на „свещено вино” и за извършване на жертвоприношения чрез възлияние на течности (вода, мляко, вино, кръв).

Археоастрономическите изследвания сочат, че поне от 2500 г. пр. Хр. на това място в деня на лятното слънцестоене е наблюдаван изгрева на Бога-Слънце и са извършвани ритуали, важни за орфическата религиозно-философска система на древните траки.

На 4 км от светилището е м. „Качул” с Ловен дом на Държавна дивечовъдна станция – Граматиково и Дендрариум. От м. „Качул” по маркирани пътеки се стига до две от най-свещените места в Странджа - Индипасха и Голямата аязма.

Останки от крепостна стена

Ахтопол още през древността е бил обграден с масивна крепостна стена, на места достигаща 10 м височина и 1.5 до 2 м ширина. Била издигната по ръба на скалистия бряг на полуострова и подсилена с кули – останки на поне две от тях личат на югозападната страна, където вероятно е била и главната порта на крепостта. При силно земетресение през елинистичната епоха част от стената се срутва в морето, където и досега може да се види. Средновековното отбранително съоръжение почти напълно е разрушено от турците,  след окончателното  превземане на града през ХV век.

Останки от манастирски комплекс “Св. Яни”

На юг от град Ахтопол, като се заобиколи пристанищният залив, се стига до отсрещния хълм, чиито брегове се спускат също стръмно към морето. На най-високото място на хълма се намира полуразрушената църква „Св. Яни”. Датата на строежа не е определена. От еднокорабната сграда е запазена само източната част – абсидата с предабсидно олтарно пространство, което се отделя от кораба чрез масивен зид, прорязан от два отвора.   

Крепост “Градището”

Разположена е на около 4 км северно от с. Българи, на естествено укрепен хълм, ограничен от стръмни западни и южни скатове и пропаст на север. Площта й е около 11 дка. Откритите в района на крепостта находки позволяват да се предположи, че е издигната вероятно в началото на VІ в., при император Анастасий (491-518).

Крепостната стена, градена от ломен камък без спойка, следва билото на хълма. Ширината й варира от 2.80 до 3 м, а във височина, в разкопаните участъци – от 0.20 до 1.50 м (6-7 реда камъни).

Влизала е в системата на третата преградна линия, оформена в Странджа – съществен елемент във византийската отбрана. Била е заемана от войскови гарнизони само в моменти на остра заплаха, каквато са представлявали големите славяно-аварски нападения на Балканския полуостров през VІ в. На най-високото място на съоръжението, с обширна панорама наоколо, била издигната малка църква.

Първият етап на използване на крепостта завършва в края на VІ в., а вторият е в периода ХІ – ХІІ в.

На около 150 м от западната стена се намира некропол (V – VІ в.), състоящ се от около 20 могили.

Етнографски облик и население

Странджанския край се населява от три етнографски групи – рупци, тронки и загорци. В продължение на столетия те живеят в непосредствен културно-битов контакт.Територията на ПП „Странджа” се населява само от рупско население.

Странджанските (източни) рупци се считат за най-старото българско население в Югоизточна Тракия. И до днес те заемат най-голяма територия  в Странджа, въпреки че поради обезлюдяването на селата броят им непрекъснато намалява. Изцяло рупски са общините М.Търново, Царево, южната част на община Приморско, както и няколко села от община Средец. В бита, в говора и в много  прояви на мирогледа си те показват общност с рупците в Родопите. В народната култура на рупците се откриват най-много остатъци на религията и обредната система от долитературната епоха на общественото развитие на Югоизточна Европа и Мала Азия. Християнските наслоявания върху културата тук не винаги успяват напълно да скрият античния субстрат. От друга страна, рупските народни говори (най-голямата диалектна група в България) стоят много близо до кирилометодиевския (старобългарския) език. В говора на странджанските рупци има старинни славянски думи: „подзима” (есен), „домовит” (заможен), „изник” (изгрев), „бръстя” (отсичам габърови клонки за храна на животните), “желва” (костенурка) и др. Има също така и една неголяма група думи от гръцки и романски произход: „харкома” (меден котел), „лахана” (зеле), „скала” (дървена стълба), „месал” (покривка за софра), „проскефал” ( възглавница ), „врис” (извор, чешма ),”паратик” ( свободен, празен  ), „ми”( не, недей ) , „потура” (по-късно  ), „лефтер”   (свободен, неженен )  и др. В тази лексика личат езикови следи от ранните контакти на славяните със завареното население в южните предели на Балканския полуостров - става въпрос за наименования на предмети на бита, чиято терминология е доста устойчива и трудно се поддава на чужди влияния.

Етимологията на названието „рупци” изследователите извеждат от „ропа”, „рупа”, която в говора на странджанските и на родопските рупци означава стара рударска шахта, вдлъбнатина в земята. Още повече, че в Странджа и Родопите има стара традиция в рудодобива и металообработването, територията и на двете планини е наситена със следите на антични рудни разработки.

Старите рупски селища в Странджа са: Резово, Българи, Кондолово, Граматиково, Сливарово, Малко Търново, Бръшлян, Звездец, Стоилово, Бяла вода, Калово, Заберново, Визица (не се включват рупските изселвания от планината през различните епохи). След Междусъюзническата война (1913 г.) рупското население от Централна, Южна Странджа и Източна Тракия е изгонено от турските власти и  част от него се установява  северозападните окрайнини на Странджа в селата Евренозово, Близнак, Младежко, Белеврен и по крайбрежните селища Ахтопол, Василико (Царево), Каланджа (Синеморец), Кости, Бродилово, Варвара, Велика, Фазаново, Китен и Приморско.

Главен поминък на рупското население е бил силно развитото животновъдство, подвижното овцевъдство и по-слабо планинското земеделие. Втори по значение били городелството (горянство), рудодобивът и свързаното с металообработването производство на дървени въглища.

Втората по големина етнографска група в Странджа след рупците са тронките, от думата „тронка” (малко), която населението в тази област често употребява. Тя е разположена на запад от  рупската област, като е обхващала селата по горното течение на р. Факийска и продължавала на юг до Лозенгард (дн. гр. Къркларели в Турция). Тронкските села днес са разположени в планинската част на община Средец – Момина църква, Факия, Кирово, Голямо Буково, Горно и Долно Ябълково и др. Диалектологичните изследвания сочат, че при тронките има стари преселници от западните български земи (Кюстендилско, Софийско, Ихтиманско).

Главният поминък на тронките бил земеделието, за което благоприятстват и природо-географските условия. Второстепенно значение имали овцевъдството и говедовъдството.

Представителите на третата етнографска група в Странджа – загорците, обитават северните и западните окрайнини на планината - областта, позната като Равна гора. Загорско е населението на странджанските селища Средец, Черноморец, Зидарово, Росен, Равна гора. Повечето наши историци считат загорците в Тракия за мизийски преселници от Североизточна България- Шуменско и Провадийско, което подсказва и етимологията на прозвището „загорци” – дошлите иззад планината.

Поминъкът на загорските селища се характеризирал с интензивно земеделие и добре развито животновъдство (говедовъдство и овцевъдство).

Трите етнографски групи в Странджа се разграничават една от друга и по някои календарни обичаи, свързаните с тях обредни практики, изпълнявани в локални варианти за всяка една от групите – „Яньовото буле”, „Пеперуда”, „Кукери”.

Наред с другите особености, женската рупска носия се отличава от тронкската и загорската най-вече по моравата (виолетово-червената) при по-възрастните и аленочервената (книката) при момите престилка, с две бели успоредни ивици в долния край.

Днес на територията на ПП”Странджа” се намират 21 населени места с около 5000 души население. В границите на защитената територия попадат цялата община Малко Търново, по-голямата част от община Царево и много малка част от община Приморско.

В етнографско отношение населението от територията на Парка принадлежи изцяло към източно-рупската общност.

След формирането на българската народност (ІХ – Х век), независимо от превратностите и изпитанията на времето и събитията, до 1913 г. цялата планина, с изключение на малки части от черноморското крйбрежие, винаги е имала преобладаващо български характер.