Странджанския край се населява от три етнографски групи – рупци, тронки и загорци. В продължение на столетия те живеят в непосредствен културно-битов контакт.

Странджанските (източни) рупци се считат за най-старото българско население в Югоизточна Тракия. И до днес тя е най-голямата етнографска група в Странджа. В бита, в говора и в някои прояви на мирогледа си те показват общност с рупците в Родопите. В народната култура на рупците се откриват най-много остатъци на религията и обредната система от долитературната епоха на общественото развитие на Югоизточна Европа и Мала Азия. Християнските наслоявания върху културата тук невинаги успяват напълно да скрият античния субстрат. От друга страна, рупските народни говори (най-голямата диалектна група в България) стоят много близо до кирилометодиевския (старобългарския) език. В говора на странджанските рупци има старинни славянски думи: „подзима” (есен), „домовит” (заможен), „изник” (изгрев), „бръстя” (отсичам габърови клонки за храна на животните), “желва” (костенурка) и др. Има също така и една неголяма група думи от гръцки и романски произход: „харкома” (меден котел), „лахана” (зеле), „скала” (дървена стълба), „месал” (покривка за софра) и др. В тази лексика личат езикови следи от ранните контакти на славяните със завареното население в южните предели на Балканския полуостров - става въпрос за наименования на предмети на бита, чиято терминология е доста устойчива и трудно се поддава на чужди влияния.

Етимологията на названието „рупци” изследователите извеждат от „ропа”, „рупа”, която в говора на странджанските и на родопските рупци означава стара рударска шахта, вдлъбнатина в земята. Още повече, че в Странджа и Родопите има стара традиция в рудодобива и металообработването, територията и на двете планини е наситена със следите на антични рудни разработки.

Старите рупски селища в Странджа са: Резово, Българи, Кондолово, Граматиково, Сливарово, Малко Търново, Бръшлян, Звездец, Стоилово, Бяла вода, Калово, Заберново, Визица (не се включват рупските изселвания от планината през различните епохи). След Междусъюзническата война (1913 г.) рупското население от Централна, Южна Странджа и Източна Тракия се установява в северозападните окрайнини на областта в селата Евренозово, Близнак, Младежко, Белеврен и по крайбрежните селища Ахтопол, Василико (Царево), Каланджа (Синеморец), Кости, Бродилово, Варвара, Велика, Фазаново, Китен и Приморско.

Главен поминък на рупското население е бил силно развитото животновъдство, подвижното овцевъдство и по-слабо планинското земеделие. Втори по значение били городелството (горянство), рудодобивът и свързаното с металообработването производство на дървени въглища.

Втората по големина етнографска група в Странджа след рупците са тронките, от думата „тронка” (малко), която населението в тази област често употребява. Тя граничи на запад с рупската област, като е обхващала селата по горното течение на р. Факийска и продължавала на юг до Лозенгард (дн. гр. Къркларели в Турция). Тронкските села днес са разположени в планинската част на община Средец – Момина църква, Факия, Кирово, Голямо Буково, Горно и Долно Ябълково и др. Диалектологичните изследвания сочат, че при тронките има стари преселници от западните български земи (Кюстендилско, Софийско, Ихтиманско).

Главният поминък на тронките бил земеделието, за което благоприятстват и природо-географските условия. Второстепенно значение имали овцевъдството и говедовъдството.

Представителите на третата етнографска група в Странджа – загорците, обитават северните и западните окрайнини на планината - областта, позната като Равна гора. Загорско е населението на странджанските селища Средец, Черноморец, Зидарово, Росен, Равна гора. Повечето наши историци считат загорците в Тракия за мизийски преселници от Североизточна България, което подсказва и етимологията на прозвището „загорци” – дошлите иззад планината.

Поминъкът на загорските селища се характеризирал с интензивно земеделие и добре развито животновъдство (говедовъдство и овцевъдство).

Трите етнографски групи в Странджа се разграничават една от друга и по някои календарни обичаи, свързаните с тях обредни практики, изпълнявани в локални варианти за всяка една от групите – „Яньовото буле”, „Пеперуда”, „Кукери”.

Наред с другите особености, женската рупска носия се отличава от тронкската и загорската най-вече по моравата (виолетово-червената) при по-възрастните и аленочервената (книката) при момите престилка, с две бели успоредни ивици в долния край.

Днес на територията на ПП”Странджа” се намират 21 населени места с около 7000 души население. В границите на защитената територия попадат цялата община Малко Търново, по-голямата част от община Царево и много малка част от община Приморско.

В етнографско отношение населението от територията на Парка принадлежи изцяло към източно-рупската общност.

След формирането на българската народност (ІХ – Х век), независимо от превратностите и изпитанията на времето и събитията, до 1913 г. цялата планина, с изключение на малки части от черноморското крйбрежие, винаги е имала преобладаващо български характер.