Ключов подход за устойчивото съхраняване на природната среда и опазването на дивите растителни и животински видове е защитата на природните местообитания.

В Закона за биологичното разнообразие (ЗБР, 2007) е възприето определението за “Природно местообитание” от Директивата 92/43 на Съвета на Европейската икономическа общност за запазване на природните местообитания и на дивата флора и фауна (Директива 92/43 на ЕЕС): „Природно местообитание са естествени или близки до естествените сухоземни или акваториални области с характерни географски, абиотични и биотични особености, придаващи им специфичен облик”.

Природните местообитания са обособени структурни единици на биосферата и важен елемент от биологичното разнообразие. Тяхното опазване гарантира не само бъдещето на свързаните с тях живи организми, но и устойчивото стопанско и културно развитие на регионите със съхранена природна среда.

Управлението и поддържането в благоприятно природозащитно състояние на природните местообитания като част от Европейската екологична мрежа „Натура 2000“ e изискване и задължение, поставено от Директивата за местообитанията 92/43 ЕЕC и Закона за биологичното разнообразие на Република България.