Усмиряването на растежа (Degrowth) е икономическо смаляване, което е социално и екологично устойчиво. За територията на Природния парк “Странджа” като примери за такова развитие могат да се разглеждат недопускането на линейното урбанизирне на Крайбрежието, някои аспекти на  горското стопанство, насочени към производство на манов мед и висококачествена дървесина, природосъобразното традиционно пчеларство, преките  доставки на локални храни, утвърждаването на сертификационната регионална марка “Странджа” и др.

Degrowth (на френски: décroissance, на италиански: decrescita) е политическо, икономическо и социално движение, основаващо се на екологични, анти-консумеристки идеи. Мислителите и активистите от направлението Degrowth призовават за намаляване на производството и потреблението — “свиване на икономиката” и ограничаване на свръхконсумацията, която е в основата на дългосрочните екологични поражения, социалното неравенство и неудоволетвореност. Основна теза в концепцията на Degrowth е, че намаляването на потреблението не изисква индивидулно мъченичество и намаляване на благосъстоянието. Напротив, привържениците на това движение виждат възможност да се увеличат щастието и благосъстоянието чрез не-консуматорски мерки — споделяне на работа, по-малка консумация, като се отделят повече време за изкуство, музика, семейство, култура и общност.

На индивидуално ниво Degrowth се осъществява чрез доброволно опростяване на живота. Глобалните решения за привържениците включват релокализация на икономическите дейности, с цел да сложи край на зависимостта на човечеството от изкопаемите горива и намаляване на екологичния отпечатък. Degrowth се противопоставя на това разбиране за “частично устойчиво” развитие, което цели “частично” да ограничи екологичните проблеми, при запазване на икономическия растеж, което не отговаря на усилията за подобряване живота на общностите и в дългосрочен план неизбежно води до влошаване на околната среда. По този начин Degrowth е в ярък контраст със сегашната форма на производствена икономика, за която желанието за акумулиране на капитал и стоки е първостепенна  цел.

Икономика на отрицателния растеж (Серж Латуш)

Икономика на щастието

Смаляването или усмиряването на растежа е преди всичко едно предизвикателство към посоката, както и към формата на съвременното общество, предизвикателство към разбирането за развитие и “прогрес”. Degrowth предполага неколкократно смаляване на производствения капацитет… –  до степен, в която да отговаря на възродителните способности на природните ресурси. Degrowth предполага и намаляването на потреблението на определени артикули или услуги – например автомобилен транспорт, всекидневна консумация на месо; и увеличаването на други – влак, колело.

Извън чисто материалистичното разбиране за degrowth, терминът е и повик за съвременно осмисляне на икономиката – по принципите на човешките, вместо на “пазарните” ценности. Смаляването предполага отказ от икономическия растеж като основополагаща самоцел на обществените политики, отказ от придобиването на извънредно количество финансово-икономически дивиденти, вместо обогатяването на човешките отношения. И търсене на друг, различен модел на социалнно-икономическа организация – базирана на споделяне, подаряване, размяна, взаимопомощ и местно-съседско (комшийско)-общностно разрешаване на различни битови и социални нужди.*

Икономика на щастието и доброволно опростяване на живота - Филка Секулова

10 от 10 по скалата на щастието | Бинар

Хранителните системи днес са сведени до модел на индустриализирано земеделие, контролиран от няколко транснационални хранителни корпорации в съглашение с малка група от крупни търговци на дребно. Този модел е създаден да генерира печалби и следователно тотално се проваля при изпълнението на своите истински задължения. Вместо да се посвети на производството на здравословна храна на достъпни цени, която носи полза за хората, той се фокусира все повече и повече върху производството на суровини като биогорива, животински фуражи и плантации за стоки. От една страна, това доведе до огромни загуби на земеделска земя и хора, които се прехранват от нея, а от друга страна поощрява вредни за здравето хранителни навици с недостиг на плодове, зеленчуци и зърнени храни.

Този индустриален модел на производство е зависим от невъзобновими изкопаеми горива и химикали; не се интересува от ограничеността на ресурси като земя и вода; носи отговорност за драстични загуби на биоразнообразие и почвено плодородие; допринася за промените в климата; принуждава хиляди хора да работят в условия на пълно незачитане на изконните им човешки права; и води до влошаване на условията на труд на фермери и работници, особено на имигрантите. Той все повече ни отдалечава от устойчива връзка с природата, основана на уважение.

 Масонобу Фукуока за неравновесния растеж

В миналото, фермерът прекарвал последните месеци на годината януари, февруари и март, ловувайки зайци по хълмовете. Дори и бедният селянин имал тази степен на свобода. Новогодишните почивки продължавали около три месеца. Постепенно свободното време се съкратило на два месеца, един месец, и сега Новогодишните празници са сведени на три дни.

Намаляването на Новогодишната ваканция говори за това, колко по-зает е станал фермерът и до каква степен е изгубил своето физическо и духовно благополучие. В съвременното селско стопанство фермерът няма време да пише стихове или да съчинява песни.

Веднъж, когато чистех малко селско параклисче, бях много удивен виждайки малки дъсчици да висят на стената. След като очистих пепелта и разгледах избледнелите букви, можах да открия дузина стихове "хайку". Дори в такова мъничко селце двадесет-тридесет човека са съчинявали "хайку" и са ги дарили като приношение. Което показва колко много свободно време е имало в живота на хората в онези времена. Възрастта на някои от стиховете може би надхвърляше няколко столетия. Понеже е било доста отдавна, авторите на тези стихове, очевидно са били бедни селяни, при все това те са имали време да пишат "хайку".

Сега в същото селце няма нито един човек, който би имал време да се занимава с поезия. През хладните зимни месеци само някои негови жители могат да отделят време за да половуват ден, два зайци. През почивните дни сега в центъра на вниманието е телевизорът и няма никакво време за обикновени развлечения, които разнообразяват и обогатяват живота на фермера. Ето какво имам предвид, когато казвам, че селският живот става все по-слаб и по-беден духовно; той е запълнен само с материални грижи. (...) Грижите за правене на пари, разширение, развитие, отглеждане на комерсиални култури и продажбата им - това не е работа на фермера. Да бъде тук, да се грижи за малко земя, да има съвършена свобода и пълнота на всеки ден – такъв трябва да бъде самобитният ред на фермерският живот (...).

Масанобу Фукуока -  "Революцията на една сламка"

(Въвеждане в природното земеделие)

май, 1975 г.

Еволюция на промяната към усмиряване на растежа

Да се върнем към показател “екологичен отпечатък”, равен или помалък от една планета, т.е. към материално производство, равно на това от 1960-1970 г.;

•  интернализация на транспортните разходи;
•  прелокализиране на дейностите;
•  възстановяване на селското земеделие;
•  стимулиране на “производството” на колективни блага;
•  четирикратно намаляване на преразхода на енергия;
•  предприемане на сериозни санкции срещу разходите за реклама;
•  въвеждане на мораториум върху технологичните иновации, извършване на сериозна равносметка и преориентиране на научнотехническите изследвания в зависимост от новите насоки.

Икономическият капан

Доктриналната защита на човешките стремежи към максимално обогатяване е характерна за група автори, понякога наричащи се либерали. Всъщност задълбочените представители на тази школа застават зад една в крайна сметка добра идеология: оттегляне на държавата от живота на индивида. Най-доброто правителство е това правителство, което не управлява, изтъкна в есето сиГражданско неподчинение Хенри Дейвид Торо; добрата държава е тази, която не е товар за обикновените хора и им дава възможност за предприемачество, да печелят и да стават по-богати.

Само че тази житейска идилия принадлежи на миналото. Обикновените хора днес най-често са служители – пряко или косвено – на големия капитал. Освен това вече знаем, че всяко производство е свързано с екстерналии, с непреднамерени но най-често вредни последици за трети страни. Така че наличието на строги санкциониращи органи с оглед нарушителите на реда в социума става неизбежно. Не само еколозите се съгласяват, че социалните проблеми идват най-често от големия капитал, от корпорациите и банките, които представляват интересите на глобалните финанси.

Икономиката на финансите абсолютизира хрематистиката, изкуството за печелене (на пари) заради самото печелене, максимизирането на печалбата. Още преди 2500 години Аристотел му противопостави ойко(еко)номиката – осигуряване на потребното за живота. Изкуството на стопанството, управлението на економиката е добро и достойно занятие. А хрематистиката няма спирачки; не се знае къде ще свърши финансовата игра. Когато всички губят, печели този, който губи най-малко. В един момент големите финанси се разрастват до степен, в която стават най-големи, или поне достатъчно големи, за да се пазят ефективно от загуби. Около тях се изграждат структури, които ги обслужват, като ги управляват. В американската популярна школа това се обяснява включително и с правата, вменени на абсолютната склонност на акционерите на една корпорация да искат най-високата възвращаемост на вложените от тях средства: идеология, ясно, най-често фиктивна.

Нарастването е нужно на тези огромни капиталови структури, принудени постоянно да инвестират в иновации, за да могат да останат жизнени. Политическата власт се оказва в положението да бъде на първо място инфраструктура на големия капитал и чак много след това инструмент на човешкото желание за определяне на социалното развитие в бъдеще. Политическата власт се подчинява на икономическия растеж, дори социалистическите партии поставят растежа начело в лозунгите си.

Психиката на хората е материята на институциите, улесняващи нарастването на големия капитал. Към масовата психика се насочват инструментите на капитала, като искат да я моделират. Целенасочено те създават илюзията, че хедонизмът е общоприета жизнена ориентация; пасионарните единици, настояващи за социална промяна, се преследват като екстремисти.

*изложението се основава на публикацията на Димитър Събев: Икономическият капан | Dimitar Sabev

*Димитър Събев е автор на Социо-икономическия анализ на показателите за устойчиво развитие в Странджа, изготвен за нуждите на обявяването на Биосферен парк “Странджа”.

Проект за свиване на растежа

Възможен ли е демократичен и спокоен преход към едно по-устойчиво и желано общество? Началото на новото хилядолетие бе свидетел на зараждането на ново идейно движение, обединено около лозунга „Да излезем от растежа“. Изхождайки от една радикална критика на обществата на растежа, основани на модела на развитие на продуктивизма и разкривайки задънената улица, до която той води, това необичайно политическо НЛО успя да раздвижи дебата и да обогати дискусиите по тези тема.

Моделът на Свития растеж се основава на конкретни колективни инициативи и на иновативни предложения: безусловен минимален доход за всички, разширяване на сферата на безплатните услуги и обмен, съзнателно опростяване на живота, преход към нови, по-устойчиви, по- желани и по-дружелюбни форми на обществено съжителство, открита релокализация. С други думи : разкрепостяване на мисленето и излизане от едноизмерния модел на „икономическия човек“. Стратегическият и политически размисъл в средите на движението доведе до предложение за Безусловна дотация за автономия, съответствана от един Приемлив минимален доход. Тази Дотация представлява икономически и социален инструмент, който би могъл да ни изведе от безизходицата, към която все по-стремително ни води обществото на неограничения растеж. Манифестът за Безплатна дотация за автономия, който държите в ръцете си, тръгва от идейните първоизточници на Свития растеж и предлага размисъл, но и конкретни пътища, които по демократичен и ненасилствен начин да ни доведат до по-устойчиви и по-справедливи общества. (откъс от 4-та корица на книгата).

Серж Дюфулон е антрополог и социолог, професор вУниверситета Гренобъл ІІ, специалист по религиите и магическо- религиозните феномени като ясновидството. Писал е в сферата на трудовата социология и военните трудови организации, както и за миграциите и околната среда. От декември 2012 е хроникьор в емисията Les Grands Gueules по RMC (Радио Монте Карло).

Венсан Лиеже, съавтор на книгата, е инженер, занимавал се е с научна дейност в Ню Орлиънс, и с дипломация и сътрудничество в Будапеща, Унгария. Присъединява се към Партията за Свиване на растежа през 2008 г. и става един от главните ѝ говорители. Участва в създаването на парижки колектив за Свиване на растежа и режисира документалния филм Hommage à Nicholas Georgescu-Roegen (С почит към Никола Джорджеску-Рьоген). В края на 2008 заедно с Пол Ариес лансира обръщението Европа – Свиване на растежа. В момента Венсан Лиеже живее в Будапеща и подготвя докторската си дисертация в икономическия университет, като се включва в основаването на изследователски и експериментален център за Свития растеж и прехода.

Радосвета Кръстанова, преводачът на изданието, е преподавател в Нов български университет и е председател на Гражданско сдружение „Щастливеца“.